Как някои деца, живеещи в домовете на ранени войници, стават болногледачи на семейства

Два милиона американци са служили в Афганистан и Ирак. И най-малко 600 000 са били диагностицирани с посттравматично стресово разстройство. В по-голямата си част Съединени американски щати се оправят по-добре с разпознаването и лекуването на тези ранени воини. Но по-малко известни са милиони други, които са в потребност, само че остават скрити. Те са децата, които живеят с ранени ветерани. В бездънен смисъл ПТСР може да бъде заразно. Много деца са станали болногледачи, изправени пред меланхолия и боязън. И довечера ще чуете, че стресът може да бъде толкоз огромен, че да докара до опити за самоубийство. Предстои да се срещнете с две смели фамилии, които разговаряха с нас, с цел да могат другите да знаят, че помощта е на път за децата на войната на Америка.

През 2011 година Чък Ротенбери беше морски пехотинец на патрул в Афганистан, когато спонтанна противопехотна мина детонира на няколко крачки.

Чък Ротенбери: Което ме изпрати надолу по рид 20, 30 фута, нокаутира ме-- аргументи пагубни пострадвания на морския пехотинец зад мен и на морския пехотинец зад него.

Скот Пели: Какво се случи с морския пехотинец зад вас, който беше стъпил върху IED?

Чък Ротенбъри: Той загуби и двата си крайници над коляното.

Скот Пели: Вие и медикът му поставихте турникетите?

Чък Ротенбери: Да, сър.

Скот Пели: Вие спасихте живота му.

Чък Ротенбери: Помогнах, да.

Когато Ротенбери се прибра от седеммесечната си работа, брачната половинка му Лиз беше бременна с четвъртото им дете. Чък страдаше от мозъчна контузия от мозъчно разтърсване и посттравматично стресово разстройство.

Лиз Ротенбъри: Чък се бореше просто да бъде в къщата. Тъй като той се справяше с толкоз доста страсти, душевен и физически-- той се криеше в, знаете, задните стаи. И го намирах да плаче и той не разбираше за какво плаче.

Чък Ротенбъри, във видео дневник: Не знаех дали пристигам или си отивам.

Чък водеше видео дневник, до момента в който се справяше със самоизолирането, безпокойството, депресията и отричането.

Чък Ротенбери във видео дневника: Една секунда, аз съм супер високо и идващият, не съм.

Скот Пели: Чък, кой беше оня човек, който се прибра?

Чък Ротенбери: В главата ми бях аз. Но мисля, че бях доста надалеч от това.

На 7-годишна възраст синът му Кристофър се намеси. През годините той се опитваше да защищити татко си от тригерите, които го подтикнаха, и да защищити сестрите си от прочувствената контузия.

Крис: Просто се тревожех за доста разнообразни неща-- неща, за които децата, допускам, на тази възраст, не би трябвало да се тревожат. И това се трансформира в нещо като беззащитност.

Лиз Ротенбери: Той ставаше съвсем като брачна половинка ми. Имаше моменти, в които той не можеше да върви на учебно заведение, тъй като беше толкоз вътрешно уплашен от всичко протичащо се,